Защо сме на образователното дъно

    

Автор: Ивелин Сърдъмов, преподавател по политически науки в Американския университет в България, в. "Сега"

През последните дни в. "Сега" публикува статии по повод на две нови международни сравнителни проучвания на знанията на децата в четвърти и осми клас. Както показва заглавието на едната от тях "В 4 клас децата са образовани, в 8-и - неграмотни", 30 ноември 2007 г., докато българските четвъртокласници все още се представят сравнително добре на провежданите тестове, осмокласниците продължават да изпадат все по-надолу в класациите (в природните науки те сега са на 42-ро място от 57 изследвани страни).

Подобни резултати, които се появяват периодично в медиите, обикновено предизвикват горчиви коментари по повод неадекватността на българската образователна система, незаинтересоваността на политиците ни, недооценеността на учителския труд, дори някаква умишлена политика на западноевропейските страни да си отгледат неквалифицирана работна ръка на територията на България (в тия насоки бяха и повечето от коментарите във форума на "Сега"). Моите наблюдения обаче са, че

корените на проблема са малко по-различни

Както обикновено правя пред моите студенти, ще илюстрирам с един пример.
В деня, когато излезе статията в "Сега", не можах да откажа на 11-годишната ни дъщеря и я заведох на концерта на Риана на пл. "Батенберг". За групите от 13-14-годишни момичета с цигари и бутилки бира в ръка, събрали се за концерта, сигурно няма нужда да споменавам - това е гледка, с която започвам, макар и трудно, да свиквам. По някое време обаче групички от момичета (и 2-3 момчета между тях) се накачиха по две коли, неблагоразумно оставени на паркинга от собствениците им. Някои се изправиха и започнаха да танцуват и да раздрусват накачулените возила.

При тая гледка няколко възрастни се опитаха да вразумят тийнейджърите и да ги накарат да слязат. Момичетата и момчетата отвърнаха най-хладнокръвно с остри реплики, подмятания и обиди. Не личеше изобщо да им минава през ума, че трябва да проявят някакъв респект към по-възрастните и да се подчинят на някакви правила. Не ги стреснаха особено и заплахите на някои от безпомощните им опоненти, че ще извикат полицията. Този инцидент, струва ми се, разкрива много точно, че на днешните ни поотраснали деца липсва нещо безкрайно важно -

зачитането на каквито и да било авторитети.

Всъщност единственият познат в историята на човечеството начин у младите хора да бъде изградена някаква вътрешна дисциплина и упорство е като се интернализират постепенно външните авторитети, най-вече в семейството. Това е единственият открит досега път към зрелостта - с края на авторитетите идва и времето на вечния инфантилизъм.

Причините за тая психологическа криза са много. Можем да започнем от всеобщия хаос в българското общество и да стигнем до претоварването на детските сетива и съзнание с информация (особено образи - телевизионни, от интернет и от видеоигри), организирани извънкласни занимания, всякакви изкушения, статусни тревоги, усложнени взаимоотношения с други също така невротизирани и често агресивни деца и т.н. В описаната по-горе нездрава социална и информационна среда детският мозък в много случаи не успява да се развие оптимално, особено в споменатия критичен период (11-12 години).

Този период съвпада с 5-и - 6-и клас, когато и учебният материал започва да се усложнява. И то изглежда се усложнява по най-неподходящия начин.

Ще дам пример с учебника на дъщеря ни за 4-ти клас по "Човекът и обществото". След толкова години образователни реформи в него всъщност е отразено едно към едно глупавото и наукообразно "утилитарно" образование, осмяно някога от Чарлз Дикенс в "Тежки времена". В един урок се разказват 2 века средновековна българска история чрез низ от изолирани факти и абстракции (еди- кой си хан присъединил еди-кои си области, извършил "реформа на държавната администрация" и др. от тоя род - по две изречения за всеки). Уж в помощ на децата са дадени строги, също толкова ирелевантни дефиниции (що е то "реформа" и пр.). Отсъства всякакъв опит тия факти и абстракции да се свържат в някакъв смислен разказ - единствената форма, чрез която децата на тая възраст могат наистина да научат и запомнят нещо.

Страх ме е да погледна учебниците за по-горните класове, но от роднини и познати чувам, че там нещата само се влошават. Съберете тия две неща - затормозеното развитие на претоварения детски мозък и неподходящите учебници - и може да започнете да се учудвате как така все още не сме изпаднали съвсем в дъното на всички образователни класации. Можем все пак да поразмишляваме

дали можем по някакъв начин да изплуваме

малко по-нагоре във въпросните подреждания.
Ако погледнем повечето класации, те се оглавяват обикновено от Финландия и няколко източноазиатски "тигри" като Хонконг и Сингапур (децата от източноазиатски произход имат най-високи резултати и на повечето тестове, провеждани в САЩ). Дали точно тия страни най-правилно са структурирали образователната си система и най-добре подбират и мотивират учителите си? Възможно е наистина това да е тайната на образователните им успехи, но по-вероятно ми се струва друго.

Финландската култура е известна със своята улегналост и дори флегматизъм - черти, изпъкващи в повечето финландски вицове и филми (за книгите не мога да кажа). Източноазиатските култури пък се отличават със строго, дори авторитарно и безпощадно възпитание в семейството и последователното налагане на родителския авторитет. Изглежда тия особености в някаква степен успяват да неутрализират ефекта от информационната претовареност и усложняването на живота на децата (но не винаги - в Южна Корея в момента се изгражда мрежа от клиники за лечение на пристрастеността към интернет и видеоигрите).

А обществения хаос просто го няма

И на учителите може би затова им е малко по-лесно да учат децата - особено пък ако и учебниците по-добре отговарят на техните възрастови интереси и способности.

Едва ли някой може да храни илюзията, че у нас оттук нататък можем да пресъздадем тия условия на нивото на цялото общество. Какво тогава ни остава? Немският социолог Улрих Бек от години предупреждава, че в днешните интересни времена всеки от нас се оказва натоварен да търси биографични решения на задълбочаващите се системни проблеми. Или както се казваше някога на по-прост език - спасението на давещите се е дело на самите давещи се.

Като родители обикновено сме изправени пред поредния параграф 22. Ако имахме нерви и авторитет, би трябвало да направим всичко възможно децата ни да спортуват повече, да четат повече, да стоят по-малко пред каквито и да било мигащи екрани, да не се захласват по скъпите мобилни телефони и дрехи на съучениците си, да се хранят по-здравословно и, най-важното, да си лягат по-рано, за да имат време да се наспят. Но постоянните пререкания с превъзбудените ни и импулсивни деца често само доподкопават нервите и авторитета ни, от което опитите ни да внесем ред и спокойствие в семейството стават още по-безнадеждни, и т.н.

Описаните тук проблеми проличават и у някои от 19-20-годишните ми студенти, но у идващото след тях поколение вероятно ще са много по-силни. Дано тези родители, които осъзнават пред какви "предизвикателства" са изправени те и децата им, да не вдигат ръце и да направят каквото е по силите им - поне да убедят децата си да прекарват малко повече време в леглото и по-малко пред въпросните екрани (към които особено лесно се пристрастяват момчетата, което може да допринася и за по-слабите им образователни резултати).
За да направим това необходимо усилие, ще е необходимо

да се разделим с две опасни заблуди

Трябва да не се подвеждаме от изчислението, че щом хората ежедневно използват само 15% от мозъка си, значи могат да поемат 7 пъти повече информация - особено децата с по-свежия си ум. И да не рационализираме когнитивните затруднения на децата си като необходима адаптация към "прекрасния нов свят" на пазарната икономика и информационните технологии. Защото така и децата ни, и България като цяло съвсем ще изпаднат от глобалната надпревара за някаква по-челна позиция в утрешната "икономика на знанието".