Президентът в собствената си сянка

    

Защото зад дежурните високи рейтинги, безчетните патронажи, клакьорството на приближените и попътната комплиментарност на останалите играчи през втория мандат имиджът на Първанов започна да се напуква. Състоянието му прилича на онези сгради, които още изглеждат стабилни, но не знаеш кога и най-лекият трус може да ги събори. Затова по етажите им, без да се издават, тичат нагоре-надолу обезпокоени експерти.

Откъде дойде кризата и в "този дом", кои са видимите й белези? Първо и най-малко - от общото впечатление за една безлична година, изнизала се в политическо безвремие, напомнящо времето на застоя. Като единствен недвусмислен успех през нея се сочи спасяването на сестрите, но кандидатите за тази слава - и наши, и чужди, бяха много и Първанов така и не се пребори за основния дял от имиджовия ресурс.

Второ, историята с Гоце. Въпреки цялата превантивна кампания, започнала от 2006 г., която трябваше да обезцени отварянето на досиетата, като раздели сътрудниците на добри и лоши и със стара дата дори героизира принадлежността към ДС, върху Първанов легна подозрението за "обратна страна" на публичния образ.

А то е двойно по-разрушително за политик, който се опитва да упражнява властта под формата на морален арбитраж. Сексуалната закачка на Клинтън с Люински, да речем, в сравнение с "еротиката" на ДС псевдонима е инфантилно забавление. Но тук това няма видимост, защото обществото отдавна е в период на неоконформизъм и вместо да изрича на глас, преглъща разочарованията си.

Трето, от "обратната страна" на образа прозвучаха и изстрелите срещу бизнесмени, свързани с президента - било като съветници, било като спонсори, било като неясно какви.

Четвърто, тройната коалиция, разбира се. Тя е имиджова "черна дупка", в която Първанов пропада по-дълбоко дори от самите коалиционни партньори, защото те имат тактика на прехвърляне и подялба на отговорността, докато върху него, макар и индиректно, тя тежи цялата.

Заедно с раната "ДПС", винаги отворена в сърцата на патриотите. За нея дори демонстративното приятелство с Божидар Димитров не е лек, а напротив, то само засилва подозрението, че образът на президента има две страни.

Пето, кризата "Първанов" е неразделна част от кризата на елитите на прехода. Действително той донякъде се измъкваше от нея, като се придържаше към ритуално-светски прояви и появи. Но пък именно така се обезличи - в първата година след изборите, а и преди тях, когато, за да не направи грешни политически ходове, предпочиташе да не прави никакви.

Това е капанът на по условие компрометираната "висока" принадлежност. Защото хем да си от елита, хем да си против него е добре познат, но особено труден номер непосредствено под купола на цирка, който засега го може само Бойко Борисов.

Шестата точка от кризата "Първанов" се казва именно Бойко. Той отдавна трупа имидж за сметка на БСП - напоследък в откровена размяна на язвителности, и Първанов, колкото и да се придържа към някакъв неписан двустранен пакт за ненападение между тях, поема пасиви по индукция. Всяко спречкване на Бойко с Ивелин Николов, да речем, от само себе си изписва глупава физиономия върху лицето на президента.

А нещата са и по-дълбоки, защото въпреки задевките с десните Бойко Борисов разширява вота си по посока на мизерстващия ляв електорат, загърбен от БСП заради ангажиментите й към едрия червен бизнес (син почти не остана). И така бавно, но упорито Бойко избърсва с ръкав званието "социален президент" пред името Първанов.

Седмата точка от кризата "Първанов" се казва Путин. От самото начало беше ясно, че и политическата кръв вода не става и Първанов "в диалог с Путин" рано или късно ще се опита да преформулира или поне да измести новата геополитическа ориентация на България, а после ще се прави, че няма такова нещо. Както и се случи. Но допълнено и от персонален стремеж за подражание.

Първанов подобно на руснака сякаш се вижда силната фигура, на която всички с мазохистична радост се подчиняват, докато медиите й осигуряват пълен комфорт. Само че това вече е в плана на гротескната, тъй като Путин опасно се заиграва с неизлечимите имперски претенции и нагласи в Русия, докато за щастие единственото, с което Първанов може да се заиграе, е собственият му образ в огледалото.

У нас дори хората с ладите искат президентът им днес, бил той ляв или десен, да е политик от западен тип. И ако влизането в подобен типаж по принцип беше трудно за Първанов - и като биография, и като маниери, след отстъплението пред Путин стана химера.

Поради което Първанов, очевидно след упорита работа на щаба му, използва годишното си изявление, за да изпревари имиджовата криза и така да я предотврати с инструменти от репертоара на кризисния ПР. Такъв беше самият факт на изявлението му в мелодраматичния жанр "президентът проговаря" (след дълго умълчаване). Роля, достойна за Пол Нюман: силният мъж в резултат на тежка борба със себе си - заради отговорността му пред нацията, е решил да й каже цялата горчива истина, каквото и да му струва това. Само дето разобличаването на корупцията, обвиненията срещу политиците и прочее си останаха безадресна есеистика.

А за решителност трябваше да мине балансирането в среда на люлката - прави са и едните, и другите (този коронен за Първанов номер безмилостно е описан от Ивайло Дичев). Въобще, получи се нещо като любимото на диамата "снемане на противоположностите", в което президентът трябва да се окаже в победното "трето", според андрешковската логика на поговорката "докато двама се карат, третият печели".

Но далеч по-важно от изявлението беше иконографията му. В плана на образите събитието трябваше да яви несъстоялата се в реалността западна визия на Първанов; да го представи като отдаден на мисията си с размаха на американски президент (на Клинтън или поне на Буш) със задължителните за ролята аксесоари: реч, знамена, съветници, екрани, прожектори, камери, изчистени кадри, премерени жестове, тон, едновременно строг и емоционален, разговор на "ти" с народа... За три часа историята и личността трябваше да се окажат едно и също нещо, което да гарантира поне още четири години място на личността в историята. Или най-малкото на "Дондуков" 1.

В тази й употреба съдържанието на речта на президента нямаше особено значение. Въпросът беше да е достатъчно дълга и достатъчно драматична и да отваря само отворени врати, както се изрази Татяна Буруджиева. И разбира се, ако може попътно да свърши работата на пренос (и в политическия, и в психоаналитичния смисъл на понятието), така че горещите точки в кризата "Първанов" да се превърнат от самия него в обвинения, предложения, настоявания към някой друг.

Преставаш да бъдеш политически обезличен, ако именно ти кажеш, че в политиката няма личности и вотът трябва да е мажоритарен; преставаш да си заплашен от референдум - дали хората искат за президент бивш сътрудник на ДС, ако именно ти поставиш въпроса за референдумите; преставаш да изглеждаш свързан с кръг от приближени бизнесмени, ако именно ти поискаш промяна във финансирането на партиите; преставаш да принадлежиш на корумпирания елит, ако именно ти изобличиш корупцията; преставаш да изглеждаш проводник на руските интереси, ако именно ти заявяваш, че ще работиш по проекта "Набуко", и т.н.

Изявлението на президента създаде умерен местен римейк на филма "Да разлаем кучетата". И те вече пети ден лаят по сенките на кризата...

Сподели във Facebook Сподели в svejo.net Коментари