Задръстване от Студената война

    

В тясно магазинче за кафе на оживена берлинска улица ме заприказва елегантен белокос мъж. Заговори ме на български, но това не ме изненада - в тези магазинчета можеше да се изпие чаша "марково" кафе, истинско еспресо, при това изключително евтино. Затова там не бе рядкост всякаква реч от Балканите и Южна Eвропа - доброто еспресо бе елемент от носталгията.

Човекът се бе вторачил в българския вестник, който си бях приготвил да прегледам заедно с кафето. (Помня, че вестникът беше "Отечествен фронт" - значи било е отдавна.) Разпита ме за новини, сподели, че е в Германия за лечение, а като разбра, че живея в "Младост", се похвали: участвал в строежа на комплекса, проектирал уличната мрежа (тогава не казваха "комуникациите"), имал награди за това.

Бях си още тогава с мнение за това строителство и не го спестих: защо основният булевард е толкова тесен, като е прокарван през голо поле? Защо не са пуснали багерите да изкопаят подлези и после да правят път? Знае ли другарят колко хора загиват по пешеходните пътеки? Този булевард (тогава той се казваше "Людмила Живкова" - и двамата избягвахме да го наричаме с името му) в кой век се прави, та трябва да го пресичаме с риск на живота? "Другарят" се нацупи: подлезите са отживелица, а това са комплекси за 21-ви век. Освен това прокарването на още по едно платно щяло да стане с цената на не знам колко си десетки апартаменти.

На всичко отгоре имало и отражение на световната икономическа криза на капитализма. Но това е българска черта - да се чумерим на новото и да му търсим кусури. Толкова му се развали настроението, че дори не ми поиска вестника, от което, признавам, се опасявах...
Сещам се за него (дано е жив и здрав), като заседна в хроничното задръстване и броя светофарите от "Цариградското" до къщи. Много здраве имат онези, които смятат, че модерното и талантливото отива в бъдещето, а примитивното и бездарното бива забравено с времето си.

Един такъв булевард-наказание

не позволява да бъде забравен, той присъства в този век именно със своите недъзи - не можеш да ги пренебрегнеш, не можеш да ги забравиш. Когато автобусът ти захърка и запуши, заклещен някъде по него, изобщо не ти се вярва, че София вече десет години имала метро. От там, в часа пик, никакво метро не се и вижда.

Е, поне си дойдохме на думата. Четох, че московският кмет предложил да прекрати пътнотранспортното бедствие на столицата, като прати своите витязи да прокарат някакво "леко метро". Чу се също, че "тежкото" метро закъсва и се появил проблем с японците, та сроковете се провалят. Сякаш се възкресява старият спор от времето, когато София трябваше да избира своето комуникационно решение. Срещу избора на дълбоко подземна железница се бяха изправили ярки имена от бранша, известни архитекти, градостроители, публицисти. Предлагаха се "леки" и евтини алтернативи, най-вече - по-бързи.

Подземни трамваи, комбинации от съществуващи вече връзки и транспортни линии и пр. Най-ефектно ми се виждаше предложението да се използва околовръстната железница, като градът се пресече от няколко вътрешни "лъча" - покрай "Цариградското шосе" и "Драган Цанков", както и по двата покрити речни канала - на "Сливница" и "Перловец". Други "лъчи" вече не си спомням, затова пък тези днес са с най-големите задръствания. Разбира се, всички алтернативни проекти бяха силово отхвърлени.

Ако днес строителството на едно метро може да позлати общинска и държавна върхушка, тогава пък то обещаваше Димитровски награди, кариери и постове. Чу се също, че съветската организация "Метрострой" е пред закриване и софийският строеж е за да й се удължи животът. На ангажирани в спора журналисти било съобщено друго - че едно метро има и военно значение: в случай на ядрена опасност там ще е скривалището на софиянци. Така че това, което сега се копае под града, може просто да е един последен резултат от Студената война.

Бях читател на всичко това, не участник, други могат да го разкажат в подробности. Но помня, че спорът не приключи, остана си открит, а строителството почна, сякаш нищо не е било. Признавам, като станаха промените, мислех, че се разминахме с метрото. Просто очаквах друга свобода на мненията, друг вид вземане на решения - без апаратен натиск. Но нищо друго не превърта толкова милиони в големия град и никой не знае колко от тези милиони никога не излизат на повърхността.

Изведнъж се оказа, че метрото няма противници

Затова се и така мудно провира под морето от задръствания и смачкани ламарини - всяко забавяне е и оскъпяване, а дори и от оскъпяването нещо остава и между пръстите. Така че офертата на московския кмет само може да ускори нещата: щом ще има нов строеж, старият може и да не се точи до безкрай.

Въпросът е само да внимаваме от кой век към кой век вървим. И да не създаваме недомислия за вечността - независимо дали по партиен или по пазарен принцип. И дори заради международното положение. Защото ще заседнем завинаги в Голямото задръстване. Макар че ние там май сме си най-добре...

Сподели във Facebook Сподели в svejo.net Коментари