|
"Оти да се косим, като че ми мине". По отношение на Косово това шеговито шопско "надхитряване" на проблемите няма да мине. Тодор Живков вече опита нещо подобно с хихикането по адрес на перестройката, спрямо която трябвало да се поснишим, за да ни подмине. Перестройката го отнесе. В снишено състояние. А заедно с това шамарите отнесоха и коленичилите поданици на правешкото царство, най-зависимата от рухналата съветска империя европейска държава. ЕС подкрепя косовската независимост и като част от организацията България вече е взела страна по казуса. Но тихомълком. Тройната коалиция се държи като трайна, трае си. Управляващите се опитват да представят липсата на публична физиономия по въпроса като "гъвкавост". Всъщност се боят от нови шамари, но не от собствените граждани, а от същата тежка кремълска ръка. Избирателите на БСП никой не ги пита. Те гък не казаха, когато тогавашният партиен лидер Георги Първанов се превъплъти скорострелно от агитатор срещу НАТО и намесата на Запада в Косово в апологет на атлантическия алианс. На партийния конгрес, на който социалистите преглътнаха указанията на своите шефове за този обрат, решаваща реч за преобръщане на настроенията на делегатите в новата насока държа актьорът Стефан Данаилов. Днес масата червени симпатизанти все така мразят НАТО, но от всички ръководни другари най-много обичат именно Първанов и Данаилов. От времето на залеза на комунизма до днес България е произвела три забележими за пред света позиции. Едната беше катастрофиралият опит за етническо прочистване, наречен "възродителен процес" (доразвит от Милошевич в Косово до своя логичен експлозивен край). НРБ на Живков беше прикована на стълба на позора почти като СФРЮ на Милошевич. Само няколко години по-късно, през 1992, демократизираща се България изпревари всички останали държави с решението си да признае Македония. Така по българска инициатива от сърцето на Балканите бе даден сигнал за край на балканизацията като феномен на войнственото вековно противопоставяне на европейски братовчеди. И накрая стъпката, позволила на страната ни да прекрачи евроатлантическия праг, беше именно ролята на София като съюзник на Запада по време на косовската криза през 1999-а. Не става дума за това като българи да избираме сега, образно казано, между "косоварите и самоварите", или с едните, или с другите. Но и да наподобяваме неутралитет, след като сме част от общото европейско решение за подкрепа на косовската независимост, е твърде недостойно. Колкото до общите корени, близки са ни всъщност съседите, с които се разбираме без превод. Самите те обаче не споделяха желанието ни за близост и правото им на избор бе уважено от нас. Намерихме сили да се откажем от аргументите на историята и истерията (националистическата) и така станахме видими и дори значими на геополитическата карта. Външната политика обаче също е проекция на вътрешните настроения, изразени на избори. В този смисъл през 1992-а и 1999-а България беше една, сега е друга - "невярна съпруга на Русия" и "троянски кон на Русия" , както безнаказано наричат публично страната ни разни говорители на Кремъл. Тук никой овластен да бъде патриот на държавно ниво не се противопостави на тези заредени с имперска надменност обиди. Съзнателно или не, оставиха ни да си вадим изводите, че разменят парче национална гордост срещу съответния природен газ. Е, щом са такива прагматици, нека имат смелостта тогава да декларират ясно прагматичната си подкрепа за европейския прочит на развръзката в Косово. А не да се спотайват зад гърба на Брюксел и Вашингтон, намигайки съучастнически на Москва, която по традиция използва южните славяни за мюрета в походите си към лелеяните на север топли морета.
|