В предопределената мъгла на прехода

    

След всяка серия отворени архиви на ДС вместо очертаване на обществената представа на причините и истинската същност на сполетелите ни събития през тъй наречения преход настъпва все по-забележимо размиване на границите между доброто и злото, с каквито очаквания беше уж натоварено начинанието - други цели и последствия законът не предвиди.

А в шумотевицата от поредното разкриване на съпричастността към бившата репресивна власт, този път на осемте правителства на прехода, се смесват, преливат и блуждаят като сенки в един сумрачен свят всякакви хора. Те се гордеят или оправдават, или обясняват себе си.

Резултатът е, че са осигурени по няколко пълни страници на вестниците и преливащи от разправии телевизионни предавания, довеждащи масовото съзнание до пълен блокаж. До следващата порция отворени досиета.

Доброто, най-често представяно като "работа в защита на националната сигурност и интереси", е, уви, изначално лишено от съдържание - не само защото ДС е служела единствено на комунистическата партия, а и заради елементарния исторически факт, че България не е разполагала с национален суверенитет, за да има и национални интереси. От което сигурно не следва непременно вина и неморалност, но не произтичат и аргументи за декларирания смисъл.

Що се отнася до злото, то се разтваря в спецификата на всеки отделен случай и остава неоспоримо в доносничеството, но не стига до същината си - нито до това, че на практика става въпрос за дейност, която може да се сравни с осъждане без съд, нито до това, че за да има жертви, е имало и палачи. И целта на безсмислената логорея в медиите е именно да не допусне точно този разговор.

Злото се превръща в неуловима за осмисляне абстракция

и благодарение на двойствената позиция на политици и партийни водачи, които се втурват да защитават "своя човек от ДС", ако им е приближен, или пледират за отстраняването му от властта, предимно ако са в опозиция.

Особено впечатляваща е липсата на притеснителност от подобен морален зиг-заг у заявяващия се като най-мощна опозиция на властта, и то в дясното (?!) пространство, лидер на ГЕРБ Бойко Борисов. Тъкмо защото е най-често под прожекторите и заявката му за властта е най-голяма, неговият морален релативизъм има и най-силен размиващ ефект.

Липсата на градивен ефект от и без това закъснялата процедура, с която останалите бивши комунистически държави, сега членки на ЕС, се справиха отдавна и успешно, е само един, макар и обясняващ доста неща щрих от общия и размит до невъзможност за възприемане днешен български политически, икономически и морален "пейзаж". Примерът с "досиетата" всъщност потвърждава прастарата теза за обвързаността и взаимното предопределяне на събитията у нас.

Няма как да се прояви градивният смисъл от отварянето и прочитането на архивите на ДС, когато това става на 19-ата година от... от какво всъщност? От промяната, както свикнахме да казваме по инерция. Но промяната към какво? Можем ли да говорим за промяната - такава, каквато си я представяха поне тези, които искрено я очакваха, без да изнасилваме разума си да не обръща внимание на взаимовръзката, която всички архиви легитимно ни навират в очите (виж челния текст)?.

Разкриваният вече и официално изначално порочен модел на "промяната" е естественият генератор на последвалите провали. И ще продължи да предопределя събития и в икономиката, и политиката, ще слага деструктивния си отпечатък върху всички "реформи" и най-вече върху съдебната, ще режисира законодателната роля на правителства и парламентарни мнозинства, ще ги поставя в трагикомичното положение да се въртят в кръг в джунглата от проблеми и да не намират изход.

Програмираните особености на българския преход

моделират волята на политическата класа при поемането на властта и я лишават от легитимни средства за постигането на каквито и да било легитимни цели. Затова на тяхното мястото се появяват само уродливи форми-заместители. Управлявалите довчера с едно и също мнозинство от седем години насам политици от т.нар. "Българска нова демокрация" например без капка неудобство се обявиха за опозиция и заговориха за корупция като новородени.

От заявките на тройната коалиция пък за радикални промени в една или друга сфера на втори прочит винаги разкриват едни доста по-различни и доста по-реални намерения, нямащи нищо общо с високопарните "национално отговорни" речи. Ще има още много да гледаме и слушаме как въртят и сучат в тройната коалиция по всички въпроси, за да държат по-далече от обществените уши безпощадния натиск на Доган. И собственото си безсилие и хаос.

И сред тези доказани "преимущества" обществото е непрекъснато уверявано, и то с някаква нездрава бодрост, че оттук нататък ще бъде управлявано само от коалиции между няколко основни играча - БСП, ДПС, партията на Борисов и евентуално малко Атака за "демократична" легитимност. Без никаква ирония статистиката от отворените само досега досиета на бившата Държавна сигурност слага същите политически сили в на първите места по брой на огласените техни представители.

И няма съмнение, че оставащите за преглеждане още няколко публични сфери, между които банковата система и дипломацията, ще затвърдят този ред. И пак ще тръгне онази логорея за патриотите и за националните интереси. За да не се даде възможност да се види очевидното - че всичко през последните 19 години в България е свързано в един стягащ държавата обръч. А тези, които са се навързали в него, са същите, които го стягаха и преди.

Разликата е, че на изходната позиция вече са новите поколения - те ще трябва сами да решат дали искат да чупят обръча, или ще живеят в него като родителите си.