Партиите отказват финансова прозрачност

    

Корупционните практики са най-разпространени там, където достъпът до легални публични средства за реализация на цели е блокиран или обезсмислен. Затова корупцията освен измерител на неефективност може да се превърне и в механизъм на управление.

Спазването на закона

не може да бъде въпрос на полагане на изключителни усилия от страна на гражданите. Ако официалният, легален път за достигане на цели се оказва много по-труден и несигурен, все повече хора ще се ориентират към постигане на интересите си по "втория начин". Тогава спазването на правилата от норма се превръща в отклонение.

Все по-малко стават онези, които са готови да инвестират допълнителни усилия в спазването на закона само защото това е правилно. Дори и когато това ограничава шансовете им за постижение в условията на нелоялна конкуренция. Съпротивата срещу установяването на ясни и прозрачни правила за свободна конкуренция, която доминира в българското общество, насърчава корупцията и увеличава нейната разрушителна сила по отношение на обществения договор.

Тоталитарният режим функционира

чрез осигуряването на тотален контрол върху всекидневния живот на хората. Достъпът до високи позиции или до дефицитни стоки преминава през осигуряване на покровителство от страна на някоя от паралелно действащите системи за контрол. Точно затова стремежът към заемане на позиции в т.нар. тайни служби имаше съвсем конкретен, прагматичен смисъл. Той осигуряваше привилегировани позиции, а заедно с това и възможности за преодоляване на абсурдно усложнената нормативна среда, в която функционираше тоталитарният режим.

В неговата основа стои криминализирането на масовото съзнание. Колкото по-абсурдна и сложна става законодателната и нормативна база, толкова по-невъзможно е спазването на всички правила. Така се създава фалшивата солидарност на масовото разбиране, че всеки е нарушавал закона. От това следва, че никой няма право да претендира за почтеност и морал. Резултатът от всичко това е постепенна, но неотклонна деморализация на обществото. Това е социалната среда, която насърчава про-корупционни нагласи в българското общество и компрометира гражданските усилия за установяването на отчетно и прозрачно управление.
Корупцията не може да бъде сведена само до подкуп.

Конфликтът на интереси

сам по себе си също не изчерпва обхвата на корупционните практики, които блокират и компрометират перспективите на общественото развитие. Корупцията е мрежа, в която всяка успешна "сделка" генерира нови ресурси и енергия. Колкото по-ефективен става паралелният начин за достъп до възможности за развитие, толкова повече нараства влиянието на онези посредници, които могат да осигурят достъп до съответния "отговорен фактор". Затова е време да престанем да използваме европообразният евфемизъм "корупция по високите етажи на властта". Това е политическа корупция. И тя е общата предпоставка за административната или т.нар. дребна, всекидневна корупция. Купуването на гласове, или която и да е друга форма за ограничаване и деформиране на гражданското право на свободен избор, е политическа корупция. Търговията с влияние и злоупотребата с власт са форми на политическа корупция.

Шуробаджанащината

или непотизма е само предпоставка за нейното функциониране. Затова и конфликтът на интереси е все още само ситуация на избор. Ако изборът е направен в полза на частния интерес пред обществения, това вече не е конфликт на интереси, а злоупотреба със служебно положение или с власт.

Нещо повече - все по-често у нас сме свидетели на инсталиране на конфликт на интереси в публичната администрация. Това е и същността на проблема около Фонд "Републиканска пътна инфраструктура".

Адекватното политическо решение за противодействие на подобни корупционни практики би трябвало да премине през ясно разграничаване и регулиране на преходите между публичния и частния сектор.

Преминаването от частния в публичния сектор, както и обратното, генерират високо равнище на корупционен риск. Време е най-после нещата у нас да бъдат поставени на местата им, за да определим истинската мяра на поносимост на българското общество по отношение на политическата корупция.

Под натиска на международни

и европейски институции и правила българските управляващи приеха редица промени в законовата и нормативна среда за противодействие срещу корупцията и организираната престъпност. Но в българското общество съществува широк консенсус около разбирането, че истинският проблем не е в приемането на закони, а в тяхното прилагане и спазване. А преодоляването на тази нагласа изисква качествена промяна в равнището на публичност, отчетност и прозрачност при функционирането на публичните институции.

Проблемът е в това, че гражданската енергия за натиск към администрацията за прозрачно и отговорно управление все повече отслабва. Разколебаването на разбирането за значението на гражданската воля при управлението на общите ни дела компрометира принципите на представителната демокрация. Постепенно в българското общество се установява трайното разбиране, че възможностите на гражданския контрол остават все така ограничени за сметка на нарастващото самочувствие за недосегаемост на властимащите.

Проблемът не е и само в липсата на прозрачност, отчетност и публичност при финансирането на политическите партии. Изследванията върху партийните пари показват трайна тенденция на отказ от публичност. Решението на този проблем не преминава през механично ограничаване на броя на партиите или увеличаване на размера на публичните средства, които да получават, за да подлежат на контрол. Истинският проблем е в достъпа до властта и нейното практикуване. А неговото решение е прекалено сериозно, за да бъде оставено само на политиците.

Затова вотът на недоверие към правителството, сам по себе си, може да формулира проблема, но не и да го реши. Ако дебатът по този вот остане затворен само в рамките на представянето на отделни казуси и оспорването на тяхната достоверност, тази възможност за пореден път ще бъде компрометирана като начало на критично важния дебат за мярата на поносимост по отношение на политическата корупция у нас.
Сама по себе си липсата на необходимите условия за прозрачност и публичност все още не е корупция. Но

корупцията би била високорискова

и нискоефективна само ако са налице всички гаранции за публичност, отчетност и прозрачност. Днес това не е така. В българското обществено мнение корупцията продължава да бъде морално осъдителна, но социално ефективна форма за постигане на цели и реализация на интереси. А докато това е така, перспективите и ресурсите на страната ни ще продължат да бъдат разпилявани и компрометирани от политическата корупция.

Структурните предпоставки на политическата корупция у нас са съсредоточени на границата между политически кабинет и администрация. Фигурата на главния секретар в министерствата или на секретаря в общинската администрация би трябвало да гарантира независимостта на администрацията от членовете на политическите кабинети, а по този начин и от директен политически натиск. Колкото по-несигурна става тази граница, колкото по-често на тези позиции се озовават политически фигури, толкова по-устойчива става про-корупционната нагласа не само сред публичната администрация, но и в гражданското общество.

Позоваването на европейските

и международните оценки за равнището на корупция у нас също не е достатъчно за един сериозен политически дебат. Резултатите от 1998 година до днес, регистрирани чрез международния антикорупционен барометър на Transparency International за корупцията в България, показват просветляване на ситуацията до 2002 година, след което има относителен застой, но дори и най-високата постигната стойност остава под средните показатели за държава, осигуряваща необходимото равнище на прозрачност. Очевидно е, че съществува неизявена, но ефективна съпротива срещу трайното установяване на ясни, прозрачни и ефективни средства за противодействие срещу корупцията.

Проблемът е в това, че очевидно липсва необходимата политическа воля за постигане на качествена промяна в начина, по който функционира българския публичен сектор. А тази липса може да означава мълчаливо съгласие относно споделен интерес. Това би трябвало да бъде политическата рамка на парламентарния дебат за вота на недоверие към правителството. Ако тя отново бъде подменена или компрометирана, това ще означава, че корупцията от отклонение вече се е превърнала в норма на поведение.