Тибет като тест за демокрациите

    

"Тибет е изпитание за всички демокрации", често повтаря сегашният 14-и Далай лама, висшият духовен водач и учител на тибетците. От седмици наред емигранти, правозащитници и журналисти от цял свят предупреждават, че областта, окупирана през 1950 г. от китайската войска, е поставена под военно положение, а жертвите растат с всеки изминал ден.

Поводът за китайската реакция бяха протестите на местното население в средата на март, свързани с годишнината от неуспешното антикомунистическо въстание през 1959 г., след което Далай лама избягва в изгнание. И докато официалните власти в Пекин говорят, че при последните размирици са загинали едва двадесетина души, то според тибетците броят на жертвите надхвърля 140.

Но струпването на китайски военни и бруталното потушаване на демонстрациите стоят сякаш встрани от вниманието на западните политици, в частност - европейските, които иначе с удоволствие пълнят ефира и страниците на печата с абстрактни правозащитни послания.

Посредствената провокация на един страдащ от липса на внимание политик в Холандия - Хеерт Вилдерс, с неговото антиислямско филмче "Фитна" - притеснява европейските бюрократи много повече, отколкото фактът, че домакинът на олимпийските игри и все по-желан търговски партньор не се е променил много в областта на човешките права спрямо лятото на 1989 г., когато танковете, тръгнали срещу студентите на площад "Тянънмън", шокираха цивилизованото човечество.

В позицията на западния елит, или по-скоро в липсата на такава, към Тибет има нещо много цинично и лицемерно. Далай лама, чието светско име е Тензин Гятсо, го обясни в интервю за френското списание "Политик ентернасионал" така: "При чуждите политици наблюдавам интересен феномен: Повечето от тях се срещат с мен, докато още не са министри или президенти.

След това ме избягват, за да не разсърдят Пекин

Икономическите отношения с Китай винаги имат предимство." Изключения естествено има, но броят им е малък. А и т.нар. остър тон в политическите документи на ЕС се ограничава до пожеланията Пекин да обърне по-голямо внимание на малцинствата, да премахне смъртното наказание и контрола върху интернет и още куп словесни орнаменти в тоя дух.

Германският канцлер Ангела Меркел например, която миналата есен събра овации с решението си да приеме Далай лама, сега също е учудващо мека, а единственият европейски премиер, който директно призова за бойкот на олимпиадата, се оказа полският Доналд Туск.

По-критични слова се чуха и от председателя на Европейския парламент Ханс-Герт Пьотеринг и еврокомисаря по външната политика Бенита Фереро-Валднер, но колкото и да им се иска, когато иде реч за огромни пари и изгодни договори (най-вече пък покрай игрите), политическата коректност веднага се задейства.

Цинизмът на европейците (както и на американците) особено силно изпъква, щом някой постави въпроса за бойкот на олимпиадата. Следва лавина от обяснения от всякакви кръгове - политически, икономически и спортни, че игрите не трябвало да падат в плен на политиката, че спортът, призван за "един по-добър и мирен свят", не бива да страда заради конюнктурни съображения. "Международният олимпийски комитет не е световно правителство, което да разделя държавите на добри и лоши", казва вицепрезидентът му Томас Бах, сякаш историята на игрите не съществува. А в нея

политическите разправии и бойкотите изобилстват

Мнозина си спомнят прословутата московска олимпиада през 1980 г., бойкотирана от западните държави, които четири години по-късно си организират своя собствена в Лос Анджелис. Христоматиен пример са олимпийските игри на Хитлерова Германия през 1936 г., но в тяхната предистория има един малко известен факт.

МОК дава олимпиадата на Берлин още през май 1931 г., но потвърждава решението си през октомври 1933 г., когато националсоциалистите вече са на власт. След приемането на нюрнбергските закони през 1935 г. американският олимпийски комитет се опитва да възпрепятства спортното мероприятие с мотива, че гоненията срещу евреите противоречат на олимпийските принципи, но инициативата приключва наивно.

Фехтовачката с полуеврейски произход Хелене Майер, вече избягала от нацистите, се завръща триумфално в страната и дори й е позволено да се състезава за райха. Това накарва ген. Чарлс Шерил, най-влиятелният член на американския комитет, да оттегли възраженията си.

През 1956 г. Египет, Ирак и Ливан се отказват от игрите в Мелбърн заради ролята на Израел в суецката криза. Испания, Холандия и Швейцария пък бойкотират олимпиадата в знак на протест срещу потушаването на унгарското въстание. След нахлуването на съветските танкове в Чехословакия през 1968 г. скандинавските държави също се отказват от състезанията. В игрите през 60-те години Южна Африка е изключена от МОК заради апартейда, през 1972 г. от Мюнхен е спряна Родезия (днешна Зимбабве).

Изминалите 112 олимпийски години са толкова наситени с подобни примери, че олимпийският морал отдавна се е компрометирал като двоен, горестно отбеляза историкът на спорта Арнд Крюгер.

На фона на многогласните привърженици на "мекия подход" към Пекин миналата седмица британският историк Тимъти Гартън Аш призова от страниците на в. "Гардиън" "свободните държави да не се поддават на шантажа на Китай и да и подкрепят Далай лама". "Ще бъде страхотно да гледаме олимпийските игри през лятото в Пекин, но не и върху труповете на будистките монаси", написа Аш.

Никой, разбира се, няма интерес от изолиране на Китай. Ако Западът обаче наистина желае да му помогне да си намери мястото в международната общност, това може да стане само по пътя на придържане към правилата и спазване на човешките права. Европейските лидери би трябвало да помнят грешките си с Либия, с чийто режим търгуваха години наред, затваряйки си очите пред неговите престъпления.

Сподели във Facebook Сподели в svejo.net Коментари