В името на властта

    

"До средата на май ще сменя зам.-министри и областни управители!" Тези думи се изплъзнаха с метална строгост от устните на премиера Сергей Станишев и породиха мъка и водещи до гастрит притеснения у някои души, но в същото време пръснаха прашец сред разпъпилите се надежди на потискани с мандати службогонци.

Ниските ешалони на властта

За да се овладее държавния апарат от една партия, по някакви свободни изчисления трябват между 3000 и 5000 души. Това са чиновници, шефове на управления, областни администрации, директори в министерства, агенции и прочее.

Всяко мърдане на министър води до завъртането на всички колелца по системата. От една страна, тази цифра е голяма, когато става въпрос за кадърни хора, които да свършат някаква полезна работа.

От друга страна обаче, тези места са крайно недостатъчни за всички онези симпатизанти на партията, които разчитат единствено на връзките си в организацията и на възнаграждение заради послушничеството.

Някои ще кажат, че времето, което остава на мандата на това правителство, е кратко и не си струва човек да се похабява. Кратко за душманите, ще отвърна аз. И три месеца да си на поста министър понякога стигат - както да станеш за смях, така и да натрупаш капитали.

Нека се върнем само едно правителство назад и си спомним как с готовност лидерите на Новото време се хванаха на хорото само за няколко месеца в края на мандата, но никак, ама никак нямат вид на хора, които съжаляват за това, че политическата им кариера влезе в реанимацията на командно дишане. Напротив - имат свеж и богат вид.

То затова смяната на министри е кървава работа. Когато дойде време за промяна на правителството, започват т.нар. консултации, което всъщност си е пазарлък. Какво ще даде ДПС? Ще даде, но какво ще получи. Ако тази кандидатура не е приемлива, коя?
Ами НДСВ?

Царят не ще повече да му се мотат из краката нито Даниел Вълчев, нито военният министър Веселин Близнаков, но пък премиерът Станишев дума не дава да се изрече против шефа на образователното ведомство. И така започва въртележката около спряганите за смяна министри и техните заместници.

Горните етажи на властта

За да достигнеш до поста министър, трябва да притежаваш доста качества и заслуги, които рядко са свързани с експертността в конкретния ресор. Важното е да си в кръга на доверениците. Самият пост няма особено значение - както се казва, европейски програми има навсякъде.

Кандидатите за министри са личности, които са готови да управляват както земеделието, така и икономиката, в краен случай - и културата. За пред обществото не трябва много.

Трябва само като един Големанов да си подготви реч от сорта: "А бе, това днешното образование образование ли е? Днешните ученици ученици ли са? ... Здрава ръка трябва тук!"

Министрите често се оплакват, че работата им е много тежка. Вероятно са прави, но рядко сме били свидетели някой да си тръгне ей така от умора, което подсказва, че властта е нещо сладко - като баклава на Рамазан.

Да вземем например Румен Петков. Уж е подал оставка, уж се е оттеглил, но е в работната група за консултации и промени в правителството. Все едно братя Галеви да участват в работна група за промяна на НПК. Петков обикаля около изпълнителната власт като газела, в чието убежище се е намъкнал койот, и колкото да му казват "бегай", той стои.

Това подхранва убеждението, че Петков не се е предал и не желае да напуска министерския съвет. В пространството дори се завъртяха няколко варианта, при които плевенският герой остава част от кабинета. Чиста спекулация, но е забавна и показателна.

Една от версиите, която някой много подло тиражира, е, че той ще стане вицепремиер и министър на бедствията и авариите, а към ведомството ще премине пожарната.

Това с пожарната - добре. От една страна, за Румен Петков ще остане свиден спомен от МВР, а от друга - си е хубава закачка с най-популярния огнеборец - горещия кмет на София Бойко Борисов. Но ако питате мен - това само по себе си е унижение.

Първо, да вземеш поста на една дама като Емел Етем не е мъжкарско.

Второ, е някак обидно хем да си спасявал членството на България за ЕС, гасейки крупни мафиотски скандали, хем сега да те карат да се занимаваш с наводнения и подпалени кофи за боклук.

Друга версия праща Петков в Министерството на отбраната. Веселин Близнаков, така или иначе, е трън в очите на Симеон Сакскобургготски поради близостта му с отцепниците от Българска нова демокрация, та рокадата изглежда напълно смилаема.

Пък и сигурно Близнаков би бил щастлив неговият приятел от Монако (спомнете си съвместната им екскурзия за министри, организирана от съратника на МВР шефа Богдан Николов в княжеството) да поеме поста и делата му.

Естествено, тук пак се появява едно "но". Вярно, че армията е също толкова секретна като МВР, а сделките - мътни, но ако питате мен, дори поръчка за ремонт на цялата военна техника за десет години напред не струва колкото покровителството на един контрабанден канал.

Дето се вика, само от трохичките за една година нелегален внос на алкохол може да се ремонтира безценния храм "Св. Александър Невски".

Но, както вече казах, всичко това са спекулации. Сигурното е, че нелека ще е съдбата на Румен Петков, защото много трудно ще му е да се раздели с властта.

Кандидатите

В същото време за неговото място вече загряват цяла дузина кандидати. За кратко време в публичното пространство се извъртяха имената на Младен Червеняков, на председателя на парламентарната група на левицата Михаил Миков, зам.-министрите Румен Андреев и Камен Пенков, както на Бойко Коцев и зам.-правосъдния министър Бойко Рашков.

Но понеже става дума за ремонт на кабинет, то около всяко министерство се въртят същите спекулации. Може би поне 50-60 имена се спрягат днес само за министри.

Сложете около тях по още десетина за заместници, още толкова много за областни управители и прочее, прочее администрация.

Изобщо държавата не спи и няма да спи още няколко седмици, защото стотици гладни партийни партизани и хрантутници чакат промените в кабинета като сираче ПР кампаниите на мобилен оператор.

Това е последното раздаване за мандат, защото не се знае дали тройката пак някога ще се коалира и дали част от партиите изобщо ще дойдат някога отново на власт.

Както пророчески казва Балтов ("Службогонци", Вазов): "Всяка партия си има войска паразити, откъснати от живота, непотребни на обществото, които могат да живеят само на народния гръб... И тая сган расте, увеличава се всеки ден и час. Така е било досега, така ще бъде и занапред. Ужасно! Ето неизлечимият недъг на изкилений парламентарен живот у нас."