Дупинг за седмото чувство

    

Човек може да избягва да следи спорта, но от спорта не може да избяга. Особено от новините, които формално са свързани със спорта, но засягат някак си репутацията всички останали, защото спортът е свързан с такива нещица като химна, флага, герба.

Нека специалистите припомнят данните за допинг скандалите с наши спортисти - много ли са те, малко ли са в сравнение с подобните в други страни, пресметнато на мускул от населението.

Но и без да е експерт гражданинът не може да не забележи една особеност на "спортния" ни манталитет: заловените в химическо мошеничество наши сънародници никога не си признават.

Сега цели 11, от общо 13 щангисти с герба на България на опънатите по мускулестите тела потници, са уличени в употреба на забранени вещества и очевидно така и няма да видят китайската стена, край която нациите ще се състезават в най-голяма световна PR акция, свиквана веднъж на 4 години.

Първата реакция на посочените като виновни е, че са невинни. Някой им пуснал нещо в пробите. Колко оригинално! И различно от "обикновено"!

Тези дни имаше и друго подобно скандалче с наши олимпийски надежди (нямам намерение да изброявам и да се връщам още по-назад), които отново с безнадеждно олимпийско спокойствие посочиха самооправдателно към други.

Има ли изобщо в най-новата ни славна спортна история случай, когато някой чистосърдечно да се е разкаял за срама, навлечен върху него и страната?

Всъщност именно темата за разкаянието е тази, която е интересна в контекста на срамната сценка. Защото спортистите, уви, са само представителна извадка на "нашия отбор" в голямото състезание между народите за достойно представяне в борбата за по-добро място под слънцето.

Тук никой на никого не се извинява - както знаем, дори самата дума "извинявай", когато блъснеш някого неволно, почти задължително се заменя от също толкова неволно изтървано възклицание "опа"!

Хванатият с подкуп лекар се оправдава с малката си заплата. Полицаи "респектират" до смърт вързан човек. Без никакъв респект към избирателите политици тичат към противоположния окоп заради лична изгода.

Цяла една тоталитарна партия не можа да излъчи лидер, който от нейно име да поеме отговорност за десетилетни лъжи и издевателства над собствения народ.

А "дребният" човек внимателно гледа и попива. Попива, попийва, побийва и иска равнопоставеност в тази вакханалия на безнаказаността.

Защото, освен всичко друго, българското общество, без да си е извоювало правото да се гордее със световни постижения, е много чувствително на тема "равенство" по възможно най-високи световни стандарти, имайки предвид правото да "минава метър".

Това е особен вид егалитаризъм, закален с конска доза комунизъм, който си остава неизкореним допинг за седмото чувство, развито по нашите земи: това е отровното биле, получаването от смесването на чувството за собствена невинност и прехвърлянето на отговорността при каквито и да било обстоятелства.

Заболяването, струва ми се, е масово. Като спорта по времето на социализма.

При всичките ни претенции за индивидуализъм, толкова характерен иначе като мотор на материалния просперитет в развития западен свят, колективният заговор на 11, от общо 13 спортисти да надхитрят останалите и с нечестни средства да се видят победители, говори за престъпни наклонности от колективно естество.

Ако изобщо има антидот за тази зараза, трябва да бъде търсен... индивидуално. Човек по човек.

Звучи като част от проповед. Но е всъщност констатация за очевидното безсилие на обществото ни да се пребори със себе си, докато премиер, църква и националисти "праведно" се борят с обратните, но си мълчат за цели национални катастрофи. Които са резултат от един друг ду...пардон, допинг.

http://ivo.bg/