Културата като украшение на властта

    

Случайно съвпадение се оказа и подновеното разследване на "Скотланд ярд" за убийството на писателя Георги Марков. Така в споровете за отношенията между властта и духа през 1968 и 2008 се "вряза" и 1978. Годината, в която българската власт уби български писател заради неговите думи.

Днес малцина си спомнят за него, извън разследванията за убийството. Не си спомнят и още една дузина български "творци", абонирани за властта, които се самопровъзгласиха за интелектуален български елит, самоопределиха се за гении и окупираха българската публичност със себичното си присъствие.

Светлин Русев, Любомир Левчев, Дончо Цончев, Вежди Рашидов, Стефан Цанев ...- няма пак да ги изброявам всичките.

Те се мислят за най-ярките представители на българската култура, но всъщност представляват придатъците на българската власт

Без нея те не биха били това, което са. От своя страна властта се нуждае от тях, за да симулира дух. Говоря именно за българската власт, чиито тоталитарен манталитет не е особено променен.

Той е ограничен от обстоятелствата, но при първа възможност се проявява с пълнотата на своя цинизъм.

Доказателство за това е неразкритото убийство на Георги Марков. Никой от споменатите "творци" не намери смелост да иска от управниците да разкрият истината за убийството на "един от тях".

Не се намери нито един борец за възстановяването на конкретна справедливост. Иначе всички те обичат да говорят общи и банални приказки за доброто, красотата и любовта между хората.

Именно, защото Георги Марков не беше един от тях и защото те винаги са били на страната на неговите физически и духовни убийци. Левчев се обясняваше в любов на поръчителя на убийството, а Русев изгради кариерата си около чалмата на неговата дъщеря.

Какво щяха да бъдат тези хора без властта?

Какво щеше да бъде Любомир Левчев без председателството на съюза на писателите и Светлин Русев без председателството на съюза на художниците? Кой щеше да чуе за тях, ако го нямаше Тодор Живков и побърканата по окултизма Людмила?

И още по-радикално - кои от тези хора щяха да се преборят с конкуренцията на българския духовен елит и неговата традиция, ако не беше 9 септември. И ако този елит не беше унищожен от същата власт, толкова близка до сърцата им.

Те бяха монтирани като псевдо елит от комунистическата диктатура, която трябваше да "компенсира" вакума, предизвикан от собствените й престъпления и продължиха да обслужват властта при нейната трансформация от политическа в икономическа диктатура.

След президента те най-много обичат олигарха. Самите те се изживяват като духовна олигархия, но всичко това няма нищо общо с българската култура. Те не са нейни и тя не е тяхна. Те са хората на Живков, Първанов, Васил Божков и Илия Павлов. По природа са диктатори, а не творци.

Обичат да вземат, но не и да дават. Светлин Русев трябва да държи в ръцете си цялото изобразително изкуство, неговия пазар, развитието на младите таланти и т.н. Така, както Левчев се опитва да менторства над новата българска поезия, а всички те да законодателстват в областта на културата.

Социалистическото село, което диктатурата на пролетарията превърна в диктатор на вкуса

Истинските имена на културата няма да прочетете във вестник "Труд". Те не се самовъзхваляват с ордените и политическите си приятелства.

За тях членуването в Есенния салон в Париж или издаването на стихове на чужд език не е върха на славата, нито тавана на творческите постижения.

Те просто не участват в този противен и провинциален театър, който смачка духовната среда в България и накара мнозина да я напуснат. Кои доброволно, кои на сила, кои просто от чувството за непоносимост.