Що така?!

    

През миналата седмица се подпали и разгърмя склад за боеприпаси в Челопечене - на един изстрел място от столицата. По това време не бях в София, така че не можах лично да попитам нито военния министър, нито началника на Генералния щаб - що така?

Опитах да се свържа с тях по телефона, но и на двамата телефоните даваха заето. Та по тая причина черпих информация от медиите. И научих, че причина за пожара можело да бъде опит за кражба, опит да се прикрият предишни кражби, терористичен акт, мафиотски апетит към земята, върху която е разположен складът, и т.н., и т.н.

Да, де - причината може да бъде всякаква, но все пак - що така? Нали складът е бил охраняван? И ако е подпален нарочно, ако престъпна ръка е драснала кибрита, защо охраната не е хванала с железни пръсти тази престъпна ръка?
Понеже съм служил доста време в армията (и то по времето, когато нашата армия беше армия), многократно ми се е налагало да охранявам складове с боеприпаси.

По онова време ги наричахме погреби, но това не е важно. По-важно е, че тогава до погребите не можеше да се добере дори таралеж, камо ли престъпник подпалвач. Брижит Бардо ще полудее горката, ако научи колко таралежи, магарета, заблудени кози, чакали и язовци са намерили смъртта си край военните погреби на България.

Та тъй като не можах да се свържа по телефона нито с военния министър, нито с шефа на Генщаба и да ги попитам що така, звъннах на о.р. старшина Караджов от Елхово, с когото имам старо приятелство от военните ми години. И го попитах:
- Караджа, що така, бе?
Той веднага ми отговори. Ясно, точно, по военному:
- Абе, разгащена работа! 

Дааа... Повече въпроси към старшината нямах. 

Но нали ви споменах, че докато в Челопечене и Чепинци са се трошели прозорци от взривната вълна, аз бях далече от тези населени места. Бях в хубавия (някога!) град Созопол. А там известната в миналото кръчма до централния плаж "Вятърната мелница" сега предлага китайска кухня.

На един тезгях отвън, пред погледа на разхождащите се курортисти, един китаец майсторски, даже не майсторски, а виртуозно премята на тигана си нарязани зеленчуци. На около метър от него друг китаец (той е с очила) похапва от вече приготвеното ястие и блажено се усмихва - демек - вижте колко вкусно готви моят сънародник.

Ясно, стар рекламен номер! - казвам си и си тръгвам. След около час минавам пак. И пак същото. Единият китаец премята манджата в тигана, другият (с очилата) яде. След два часа - също. На другия ден - пак! Брей! - викам си. - Как издържа тоя човек на толкова ядене, бе?! 

Взимам си бира от съседното капанче, сядам на една пейка наблизо и започвам дискретно да ги наблюдавам. И какво виждам? От време на време китайците си разменят местата! Този, който работи, отива на мястото на онзи, който яде, като не забравя да си тури очилата. Те явно влизат в екипировката на ядящия. За да могат разхождащите се да ги различават. После пак - от работното място на трапезата, от трапезата - на работното място...

Е, това - казах си - при нас, българите, не може да стане! Да си размени българинът мястото за ядене срещу мястото за работа? Никогаш! Ще стои той там, ще плюска до пръсване, но няма да се съгласи на подобна размяна! Защото знае, че и оня, другият, и той е такъв. Пусни го веднъж до копанята, пък чакай после да се отдели от нея! Има да чакаш! Разхлаби ли си той колана, разгащи ли се - стой та гледай!

Ех, кога ще ги стигнем китайците?!

А между другото - през последните хиляда години, откакто китайците са измислили барута, при тях склад за боеприпаси не се е взривявал... Що така?!