Баш ми е драго, че живея в Балбания

    

Дали може да се направи паралел между взрива в Челопечене, взрива на военен склад в Албания и този в Узбекистан?

Може, ама само по един параграф. Този за пукотевицата и паниката.

Истината обаче, която докара високо кръвно и тревоги на хиляди хора в околностите на София, все още се разяснява.

И докато това стане, падна само една генералска глава - тази на зам.-шефа на Генералния щаб Румен Цоков. Другите глави все още се крепят.

Бум, тряс, един генерал без работа и виновни са медиите...

Това е констатацията засега. За разлика от българските военни, в Албания, когато там гръмна складът през март, министърът на отбраната не попита никого и не даваше обяснения по телеканалите, просто си подаде оставката.

Вчера пък пукотевица разтърси Узбекистан. Там за нула време бяха евакуирани 50 000 жители на градчето.

А при нас - вие си знаете. Мъка, камбани биеха по селата, кметовете звъняха по телефоните. А малко по-късно хората си правеха музейни експонати от намерените в двора си снаряди.

Е, наистина баш ми е драго, че живея в държавата Балбания. Някои ще кажат, еми иди си. А аз ще им кажа, и да си ида, положението няма да се промени.

Телефоните на 112 пак ще прегреят и при следваща авария, пак ще има разследване и пак ще има виновни за това - хората, които са останали да живеят в България, и тези, които са поискали да си гледат семействата тук.

Тук, където вече втора година след влизането ни в ЕС един военен склад ни направи на луди.

Дали сме луди, че живеем тук, или сме луди, че търпим всезнайковците да си крепят постовете, докато си пият кафетата във фотьойлите на четирибуквеника си.