И без Живков живуркаме по живковски

    

Днес този виц, един от кандидатите за "златната решетка" по онова време, е толкова умрял, колкото и обектът на съдържащия се в него присмех. А некрологът се появи. В общия кюп с други подобни припомняния на отредената за целта страница на най-тиражните вестници. "10 години от смъртта на Тодор Христов Живков", отбелязват от семейството.

Некролозите по принцип не подлежат на коментар. Освен ако не връщат паметта за хора, решавали съдбите на други хора. На милиони дори. Такъв е случаят с Тодор Христов Живков. Близките му са избрали да дадат в редакциите на вестниците снимка на държавния ръководител, а не на своя баща и дядо. Предпочели са да ни напомнят за човека, който ни управляваше, а не за човека Тодор. Нима нямат "човешка" снимка? Или искат да ни кажат нещо с този избор? Така че днес от вестниците ни гледа строго портретът на нашия пръв държавен и партиен ръководител (както го именуваха подмазвачески), който беше задължителен за всеки държавен кабинет и всяка манифестация повече от 30 години.

Всеки българин от старо време, иска или не, си носи свой портрет на Живков. Едни с презрение, други, с умиление. Не е важна статистиката кои са "болшинство" . Болшевиките, самонарекли се като такива (в рамките на последния легитимен парламент на страната, който разгонват със сила), са били нищожно "меншинство" от народа, но са успели да му разгонят фамилията за десетилетия наред и да сътворят беди от планетарен мащаб далеч извън своята иначе огромна родина.

Монархическата парадигма за мъртвия крал, който е жив, се повтаря у нас като гротеска под формата на вечно живеещия сред мнозина от нас правешки цар. Царе сме да възпроизведем най-лошото - например търпението пред лъжата и лицемерието на властта. Те ни лъжат, че ни управляват по европейски, ние ги лъжем, че не им вярваме. Защото правим точно това - уж ги гълчим и се глумим по кафенета и седенки за кривиците на властта, но с апатията си всъщност всеки ден гласуваме за тях. Това пасивно, сърдито доверие им стига да си правят каквото си искат. С нас.

На 4 септември 1992-ра имах честта да коментирам за международната емисия на Би Би Си на живо от централата в Лондон произнесената същия ден присъда над Тодор Живков в България  доста отговорно занимание пред около 20 милионна аудитория във всяка точка на Земята). Водещите се интересуваха любезно от причините за съдебния фарс. Защо, при положение, че Живков искаше да присъедини България към СССР, го съдят за такива дреболии като раздаването на пари, коли и апартаменти на номенклатурните кадри - това ли е процесът, от който България има нужда, искаха да знаят те. Ръката на София не е достатъчно дълга, че да стигне до Москва, отвърнах аз, обръщайки наопаки известната фраза за ръката на Москва, която е достатъчно дълга да командва от разстояние София. В студиото настана оживление, колегите решиха да оставят тази реплика като финал, след което се посмяхме над смешката-ха,ха, ръката на София...

Така си е. Смешно е да си мислим, че правешкото величие е предприело каквато и да е от определящите съдбата на България стъпни без санкцията на Кремъл. Големият въпрос днес е: доколко и в това отношение живеем без Живков по Живковски? Забелязвате ли, че онези наши сънародници, които произвеждат най-много шум около своя патриотизъм, дума не обелват срещу, например, руския енергиен диктат и сервилното отношение на нашите властници към него?

И още нещо си струва да забележим. Че 5-ти август е годишнина и от началото на процеса срещу Никола Петков през 1947 г. Престъпният опит на Живков да продаде Родината не стига дори до съд, докато на Никола Петков му измислят обвинение в опит за държавен преврат. И го обесват в рекордно кратки срокове (лозунгът за съкратените петилетки е бил валиден с още по-голяма сила за съкратените съдебни процедури по легализирането на политическите убийства). Забелязвате ли разликата? Да? Не може да бъде. Защото днес продължаваме да забелязваме предимно Живков, продължаваме да си говорим предимно за Живков, доживял до дълбоки старини, кротко починал и почитан с паметници и некролози. А героят на антикомунистическата съпротива Никола Петков си остава обесен на въжето на забравата.

Ето в такава страна живуркаме.

http://ivo.bg/