Какво толкова, ще кажете. Призовавайки „да се разкрият икономическите досиета на прехода”, г-н Първанов не се държи опозиционно, дори напротив. Нито г-жа Кунева е обелила и дума критика за правителството. Там е цялата работа - че в лицето на посочените двама г-н Борисов се сдоби не с опозиция, а с алтернатива.

Опозиция той си има вече от един месец. Засега слаба, все още оплетена в логиката на неотдавнашното си поражение, все още вътрешно объркана и вътрешно боричкаща се. Но вече опозиция.

В очакване на Годо

БСП, по-специално, си възвърна електорално доверие в нормалните за нея граници: около 20 на сто (т.е. на избори над 30). ДПС е бодро и свежо както винаги. Десните съюзници се държат по три различни начина: г-н Янев се радикализира (и май греши, избързва), г-н Сидеров обратно е на път да загине политически в прегръдките на ГЕРБ. Господата Димитров и Костов мъдро танцуват две назад, една напред; но векторът им не сочи “вечна дружба” с г-н Борисов.

Общото между всички тези политици (с изключение на г-н Сидеров) е, че те чакат властта на ГЕРБ да отслабне. И ще дочакат естествено, но освен да си гледат часовника, те сега няма особено какво да правят, тъкмо защото не представляват алтернатива, а само опозиция!

Излиза нещо странно. Нито от ляво, нито от дясно г-н Борисов не получава алтернативи. От което следва нещо, което ще сме принудени да преглътнем интелектуално: Това означава, че алтернативите на г-н Борисов не са и няма да бъдат идейни...

А какви? Най-лесно е тук бързо да кажем “личностни”. Но бихме сбъркали, защото нито г-н Първанов, нито г-жа Кунева притежават и десета част от способността на сегашния премиер да разговарят с обикновения българин, а следователно да му се харесват лично. Алтернативите, които президентът и бившата еврокомисарка носят, имат друга, по-тънка и сложна природа:

Първо: Г-жа Кунева излъчва алтернативна компетентност. С всяка своя дума, жест, изказване тя затвърждава факта, че е европейско същество. Г-н Борисов, както и да погледнем, е явление и създание - както повечето от нас - местно. С което въобще не твърдя, че г-жа Кунева печели тук някакво предимство. Може би даже да е обратното. Но алтернативността е факт.

Ако президентът надбяга премиера по радикалност…

Второ: С много тънкия си и с далечни последици ход да проблематизира “икономическите досиета” г-н Първанов формулира алтернативна радикалност. Един вид “оставете шумотевиците на бандитските арести. Това е добре, но нищо не е в сравнение с големия обир на приватизацията”. Това вече е много сериозно, защото ако президентът надбяга премиера по радикалност - той е спечелил състезанието, тоест сърцата на изключително радикалните в омразата си към властта и богатството българи...

Разбира се, всичко казано по-горе е все още в зародишна форма. Алтернативността е сила само и единствено, ако се съедини с опозиционност. Може 100 години да седиш самотен в гората с каквито си искаш алтернативи, без и драскотина да нанесеш на властта.

Затова главният политически въпрос на следващите година и половина (т. е. до президентските избори) е дали опозицията ще припознае и развие тези (или една от двете) алтернативи. Или пък ще се опита да създава трета, друга (отчасти може би измислена).

Най-силно този въпрос е отнесен към БСП. Дали ще тръгне към президентските избори с класическата си грешка - да се бори за сребърен медал (вж. всички кметски избори досега в София), или по изключение ще постъпи разумно? Рано е да се гадае, пък и зародишът си е зародиш - нещо твърде ново и неопределено, за да се правят политически изчисления.